България помни ! 174 години от рождението на патриарха на българската литература
27 юни по стар стил, 9 юли – по нов 1850 г. в градчето Сопот, в заможното семейство на Минчо Вазов се ражда малкият Иван.
Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Баща му го изпраща в Румъния през 1870 г., за да стане търговец, но той следва своето призвание. Пише стихове, попада сред хъшовете. Срещите с българските революционери пробуждат у него патриотични чувства.
От 1880 г. Вазов живее и твори в Пловдив. Написва цикъла „Епопея на забравените”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци” и полага основите н почти всички жанрове в следосвобожденската българска литература.
През 1886 г. заминава за Одеса, където създава романа си „Под игото”.
В София Вазов живее от 1889 г. През 1897 г. става министър на просветата, а творбите му са своебразна хроника на събитията. Наред с разказите и стиховете се раждат пътеписи, статии, драмите „Хъшове”, „Към пропаст”, комедиите „Службогонци”, и „Вестникар ли”. Още приживе произведенията му стават известни и извън Бълтария, а днес са преведени на повече от 50 езика.
Народният поет умира на 22 септември 1921 г. в София.
Гениалният поет е уловил много точно дълбоката същност на любимия си народ в тази сатира
СРЕДСТВО ДА НЯМАШ ВРАГОВЕ
„Преклонената главичка
остра сабя не сече“ –
тази истина едничка
кой би смял да отрече?
Както всички умни хора
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.
На богатий шапка клата
и на силний казвам: да!
И затуй ми е душата
мирна, весела всегда.
Се е харно за челяка
да е скромен и разбран:
не пречупва се гръбнака
от един учтив метан.
За начала, убежденья
в препирня не влазам аз,
нито ме е много еня
кой що мисли тоя час.
Що е бяло, черно, сиво
аз не знам – не ща да знам.
И готов съм услужливо
право всекиму да дам.
Интереса си обаче
нивга ази не презрях
и със силните най-паче
винаги съгласен бях.
Туй завидно положенье
аз дължа на тоз си нрав;
често тегля униженье,
но пък пътят ми е прав.
Завчера една плесница
аз изядох например
от един простак – бъбрица.
Ах! Какъв постъпък чер!
Що вий мислите, че сторих?
– Че предложих там дуел?
Не, аз хитро се престорих,
нищо че не съм видел.
По туй светът има право
тих човек да ме зове,
и уверен съм на здраво,
че аз нямам врагове.
Пловдив, 1882
Responses